Царят - българският национален герой на XX век
Д-р Георги Боздуганов
На 30 януари се навършват 128 години от рождението на Н.В. Цар Борис III. Приеман или оспорван, неговите каузи ясно демонстрират, че никой различен не е направил повече за положителното на страната ни през предишния век. Особено през най-трудното време за съществуването на България - Втората международна война. След претърпените ужаси в окопите през Първата международна война, младият монарх се заклева
български боец да не води война отвън границите на страната
До края на късия му живот клетвата остава ненакърнена. Неговите оръжия са — битка за мир, дипломация и непрестанна работа за национално благополучие.
През 1940 година, с умела политика и дувстранен контракт с Румъния, Южна Добруджа е върната в рамките на царството. Въпреки че присъединението става в разгара на войната, то е прието от всички Велики сили.
Под опасност от навлизане на голяма немска войска, България е принудена да се включи в Тристранния пакт и:
— е избавена от цялостно опустошаване и предоставяне на стотици хиляди жертви. Царят добре знае обществената закана на Херман Гьоринг — “няма място за царе в новия европейски ред ”, само че не изоставя своя народ и не бяга във Англия или Съединените щати, както направиха множеството европейски монарси. В превзетите от Вермахта Югославия и Гърция жертвите са над 1.5 милиона, а националната им благосъстоятелност е тотално разграбена;
— предотвратява инсталирането на пронацистки политически режим и резервира релативно самостоянна политика;
— български войски не са изпратени да се борят на нито един фронт;
— без да се преценява с многочислените немски митинги, Царят поддържа дипломатически връзки със Съветския съюз, с цел да предотврати окупация и опустошаване на България;
— макар нацистката опозиция, той съумява
да резервира всички евреи
на територията на царството — към 55 000 български жители и пришълци. В страната не е погубен нито един евреин поради качеството му на евреин. Решително предизвиква директно прекосяване през страната на застрашени от нацистите задгранични евреи към Палестина и други страни — над 11 000 души с български директни визи, с български влакове и български кораби.
Срещу Цар Борис са проведени редица заприказва и атентати. През април 1925 година в прохода Арабаконак анархо-комунистическа тайфа обстрелва автомобила му и неговият сателит е погубен. След 2 дни друга комунистическа тайфа взривява купола на столичната катедрала Света Неделя. Загиват над 200 души. Царят, който е главната цел на атентата, оцелява, защото закъснява за църковната работа. На 19 май 1934 година група офицери правят държавен прелом и дълго се двоумят дали да разстрелят монарха. През 1936 година лидерът на Деветнадестомайската група Д. Велчев приготвя идващия прелом, само че е оголен и задържан. През април 1941 година земеделският водач Г.М. Димитров, екипиран с оръжие и експлозиви, се пробва да провежда нов пуч против Цар Борис. През пролетта на 1943 година царят стартира контакти с американските управляващи за
цялостно излизане на България от войната,
за което е създаден проект, само че в края на август е токсичен и умира. Той е единствената основна спънка против сталиновите мераци за завземане на Балканите и Босфора, и най-вероятно е погубен от руските специфични служби, за които отровителството е обичайната процедура. Ден и нощ стотици хиляди хора от цялата страна се стичат за последно сбоогом с обичания цар, а гробът му в Рилски манастир става непрекъснато място за поклонение.
Покушенията не стопират и след неговата гибел. На Великден 1946 година, по разпореждане на сталиновата марионетка Георги Димитров, тленните остатъци на монарха са извадени и закопани в парка на двореца Врана. И това светотатство обаче се оказва незадоволително за комунистическите управници. През 1954 година скромният гроб е взривен, костите на Цар Борис изчезват безследно и политисториците на режима се заемат с
оскверняване на неговата памет
С дълъг низ от клюки те сътвориха безумния оксиморон “монархо-фашизъм ”, а през днешния ден дребна, само че изключително креслива група от техни отроци, продължава да бълва откровени неистини за другарство с Хитлер, гонене на евреи, национална злополука, кървави ръце и други, само че историческата истина е по-силна от комунистическата агитация.
Затова провидението резервира царското сърце. След откриването му през 1991 година, то бе положено в Рилски манастир и не престава да тупти за България.
Ние помним — Цар Борис III обичаше Отечеството повече от себе си и умря за него!
На 30 януари се навършват 128 години от рождението на Н.В. Цар Борис III. Приеман или оспорван, неговите каузи ясно демонстрират, че никой различен не е направил повече за положителното на страната ни през предишния век. Особено през най-трудното време за съществуването на България - Втората международна война. След претърпените ужаси в окопите през Първата международна война, младият монарх се заклева
български боец да не води война отвън границите на страната
До края на късия му живот клетвата остава ненакърнена. Неговите оръжия са — битка за мир, дипломация и непрестанна работа за национално благополучие.
През 1940 година, с умела политика и дувстранен контракт с Румъния, Южна Добруджа е върната в рамките на царството. Въпреки че присъединението става в разгара на войната, то е прието от всички Велики сили.
Под опасност от навлизане на голяма немска войска, България е принудена да се включи в Тристранния пакт и:
— е избавена от цялостно опустошаване и предоставяне на стотици хиляди жертви. Царят добре знае обществената закана на Херман Гьоринг — “няма място за царе в новия европейски ред ”, само че не изоставя своя народ и не бяга във Англия или Съединените щати, както направиха множеството европейски монарси. В превзетите от Вермахта Югославия и Гърция жертвите са над 1.5 милиона, а националната им благосъстоятелност е тотално разграбена;
— предотвратява инсталирането на пронацистки политически режим и резервира релативно самостоянна политика;
— български войски не са изпратени да се борят на нито един фронт;
— без да се преценява с многочислените немски митинги, Царят поддържа дипломатически връзки със Съветския съюз, с цел да предотврати окупация и опустошаване на България;
— макар нацистката опозиция, той съумява
да резервира всички евреи
на територията на царството — към 55 000 български жители и пришълци. В страната не е погубен нито един евреин поради качеството му на евреин. Решително предизвиква директно прекосяване през страната на застрашени от нацистите задгранични евреи към Палестина и други страни — над 11 000 души с български директни визи, с български влакове и български кораби.
Срещу Цар Борис са проведени редица заприказва и атентати. През април 1925 година в прохода Арабаконак анархо-комунистическа тайфа обстрелва автомобила му и неговият сателит е погубен. След 2 дни друга комунистическа тайфа взривява купола на столичната катедрала Света Неделя. Загиват над 200 души. Царят, който е главната цел на атентата, оцелява, защото закъснява за църковната работа. На 19 май 1934 година група офицери правят държавен прелом и дълго се двоумят дали да разстрелят монарха. През 1936 година лидерът на Деветнадестомайската група Д. Велчев приготвя идващия прелом, само че е оголен и задържан. През април 1941 година земеделският водач Г.М. Димитров, екипиран с оръжие и експлозиви, се пробва да провежда нов пуч против Цар Борис. През пролетта на 1943 година царят стартира контакти с американските управляващи за
цялостно излизане на България от войната,
за което е създаден проект, само че в края на август е токсичен и умира. Той е единствената основна спънка против сталиновите мераци за завземане на Балканите и Босфора, и най-вероятно е погубен от руските специфични служби, за които отровителството е обичайната процедура. Ден и нощ стотици хиляди хора от цялата страна се стичат за последно сбоогом с обичания цар, а гробът му в Рилски манастир става непрекъснато място за поклонение.
Покушенията не стопират и след неговата гибел. На Великден 1946 година, по разпореждане на сталиновата марионетка Георги Димитров, тленните остатъци на монарха са извадени и закопани в парка на двореца Врана. И това светотатство обаче се оказва незадоволително за комунистическите управници. През 1954 година скромният гроб е взривен, костите на Цар Борис изчезват безследно и политисториците на режима се заемат с
оскверняване на неговата памет
С дълъг низ от клюки те сътвориха безумния оксиморон “монархо-фашизъм ”, а през днешния ден дребна, само че изключително креслива група от техни отроци, продължава да бълва откровени неистини за другарство с Хитлер, гонене на евреи, национална злополука, кървави ръце и други, само че историческата истина е по-силна от комунистическата агитация.
Затова провидението резервира царското сърце. След откриването му през 1991 година, то бе положено в Рилски манастир и не престава да тупти за България.
Ние помним — Цар Борис III обичаше Отечеството повече от себе си и умря за него!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ